ОТ: Ако зъболекарите бяха импресионисти“ Уди Алън
  От няколко дена започнах да слушам едно спортно радио на път за работа. До сега го бях избягвал защото си мислех, че си чешат езиците ( както българските спортни журналисти) но май съм се излъгал. 
  Та една фраза онзи ден ме впечатли. Един журналист ор  Sports Illustrated  каза нещо от сорта – всеки, на относително висока позиция в спорта (да речем GM) се ръководи (не знам дали е точната дума. На английски е driven)  от две сили голямото си его и своята несигурност (комплекси).

Та тези две сили тласкат човека нагоре или надолу в зависимостта как и колко му влияят и как съумява да ги контролира, използва. 
  И се сетих за някои случки които пряко ме засягат от миналото. Жена от скромен произход, идва в големия град. Труди се като вол но не може да надскочи нивото си. Но амбицията (егото + комплексите) не умира. Възлага надеждите големи на момичето си но поради посредственото си ниво не го натиска да учи например ( а може и детето да не е надарено, знам ли) а да се ожени за по издигнат мъж. То младо и глупаво, жени се  неподходящо. След това поправя грешката ( не без помощта на майката). Но комплексите остават.  Стоварва ги на детето си но поне го натиска да учи. Детето, става този човек за когото две поколения са мечтали но не се разбира със създателите си, които продължават да живеят със несигурността си. 
  Момче, единствено на мама и тате. Не го лишават от нищо. Отраства, стремейки се да има най-доброто, най-хубавото... така е свикнато. Става неволен свидетел на изневярата на майка си и се ожесточава срещу нея. Напразно бащата се опитва да го убеди , че изневярата не го е наранила и е простил отдавна. Жени са за млада и хубава жена (егото естествено) но постоянно я ревнува с което съсипва брака си.
Може би, човек би помогнал на децата си ако прикрива егото и комплексите си. Поне им дава възможност да започнат на чисто.  

животът е изкуство. Най-трудното.

Така е :)